Росен Минев
Б ъ л г а р и т е
и
Б ъ л г а р и я
Размисли
върху техния Път
през Вечността
Пояснение:
На предната страница е изобразен един предполагаем и възможен герб на България.
Той е построен върху древното българско Учение за Върховното Единство.
Гербът е кръгъл.
Кръгът символизира съвършенството, безкрайността на времето и пространството.
В Средището е разположен древният български Знак за Всевишния – IYI.
Гърбом към Знака и гърбом един към друг са два змея. Змеят е символ на върховната власт, висшата мъдрост, на знание и сила. Единият змей гледа на Изток – към Бъдещето, другият – на Запад – към Миналото. Това символизира Вечността. Двата змея, опряни гръб о гръб, се взаимно подкрепят: Бъдещето е обезпечено от Миналото.
Змейовете са увенчани с тризъби, отворени корони. Короната е символ на висша власт, победа, достойнство и чест.. Трите зъбера съответстват на принципа на троичността. Отворената корона дава възможност за пряко общуване с Твореца.
Знакът на Всевисшния и змейовете са оцветени в златно – съответстват на елемента „Земя” (Един от петте основни елемента от които, съгласно Учението за Върховното Единство, се състои Вселената).
Това е Средището.
Кръгът е разделен на четири равни сектора.
• Горен – оцветен в синьо(черно) – съответства на елемента „Вода”, посоката „Север” и годишно време „Зима”,
• Долен – оцветен в червено – съотвтства на елемента „Огън”, посоката ”Юг” и годишното време „Лято”,
• Десен – оцветен в зелено – съответства на елемента „Дърво”, посоката ”Изток” и годишното време „Пролет”,
• Ляв – оцветен в бяло – съответства на елемента „Желязо”, посоката „Запад” и годишното време „Есен”.
Околовръст е написан девизът „В единението е силата”.
Същото изображение, вписано обаче в квадрат, би могло да стане и знаме на България. (Квадратът символизира равнопоставеността на всички основни елемента).
На Българския народ – носител на Светлина,
и на Свещеното Отечество България
посвещавам
с преклонение и обич
Росен Минев
В памет на Димитър Съсълов,
Николай Станишев
и Найден Шейтанов
• последните възрожденци
от Първото Българско Възраждане
и първите –
от Новото Възраждане.
Росен Минев
България никога не бърза, защото България е вечна.
България няма вечни приятели и вечни врагове;
България има вечни интереси.
Българската държава на Духа се простира
от Балтийско море до Тихия океан
и от Северния Ледовит океан до Индийския океан.
Академик Дмитрий Лихачов
Обръщение
Към
Читателя
Уважаеми Читателю!
Книгата, която ти предлагам, не е история на България: не е замислена като история, не е писана като история и не искам да бъде история.
И все пак – в нея се говори за историята на българите.
Но от БЪЛГАРСКА ГЛЕДНА ТОЧКА. Защото в повечето случаи историята на България – скрито или не – е писана от чужда гледна точка. Или ОБЕКТИВНО. Което е НЕВЪЗМОЖНО. Не може една история да се напише обективно. Който твърди противното – лъже.
А моята е субективна. БЪЛГАРСКА.
Тя е плод на хиляди прочетени страници, на безкрайни разговори с най-светлите умове на България от 1968г. насам, на размисли през стотици безсънни нощи.
Чрез тази книга аз се опитвам да споделя с Тебе най-съкровените си мисли.
Моля те, прочети я внимателно!
Готов съм да разисквам с Теб всички въпроси, които книгата ще предизвика в съзнанието Ти.
Желанието ми е тя да стигне до колкото може повече хора.
Горещо се надявам, че Ти ще ми помогнеш в това.
Благодаря Ти предварително за честта, която мо оказваш, разтваряйки моята книга!
Желая ти успешно четене!
Росен Минев
П.П. Нека да бъда разбран правилно: използувам формата на обръщение „ТИ”, която е била учтива форма на обръщение у древните българи (включително към Твореца и към Великия Кан).
„В живота ни следовност обща има,
що отговор на бъдни дни таи.
И разбереш ли я, ти ще предричаш
вървежа на събитията верно.”
У. Шекспир : „Хенри IV ”, Част I.
„Поезия значи – радий да добиеш:
за грам ти си губиш с години труда,
за една дума само трябва да промиеш
с хиляди тона словесна руда.”
В. Маяковский, „Разговор с финансовия инспектор на поезията”.
„Бъдещето ще ни донесе нови факти и ново знание за миналото. Много от тях ще имат пряко отношение към онова, за което се говори в тази книга. И нашето съзнание трябва да е готово да приеме тези знания. Защото океанските кораби плават само към големите пристанища и отминават малките. Нека да се подготвим за неочакваното и новото, което трябва да дойде.”
А. Горбовский : “ Загадките на най-древната история”.
Поредицата
„Българите
и
България.
Размисли
върху техния Път
през Вечността.”
се състои от следните Свитъци :
I – За историята и историците
II – Произход и пораждане на българите. Разселване на българите. Скито-хунорска народностна общност. Скито-хунорска цивилизация. Скито-хунорска теория за произхода на българския народ.
III – Учение за Върховното Единство. Българска Небесна Вяра. Българска митология. Българска религия. Българска църква.
IV – Българското Времечисление,
V – Велика Хунорска империя. Други скито-хунорски държави в древността.
VI – Велика Кушанска империя.
VII – Велика Хунска империя.
VIII – Велика България.
IX – Дунавска България – Първо Българско царство.
X – Дунавска България – Византийско владичество.
XI – Дунавска България – Второ Българско царство.
XII – Дунавска България – Турско владичество.
XIII – Дунавска България – Трето Българско царство.
XIV – Дунавска България – Съветско владичество. Първа република.
XV – Дунавска България – Втора република.
XVI – Волжска България.
XVII – Хазарска България.
XVIII – Кавказка България.
XIX – Казаци.
XX – Националният въпрос на България.
XXI – Знаците на България : Национален празник. Столица. Герб. Знаме. Химн.
XXII – Душевност на българския народ.
XXIII – Националните катастрофи на България.
XXIV – България в света. България и светът.
XXV – Цивилизационният избор на България.
XXVI – Националната сигурност на България.
XXVII – Грешките на българите.
XXVIII – Скритите механизми на българската история.
XXIX – Синхронни таблици по история на България.
XXX – Предназначение на българския народ. Какво е дал и какво не е дал българският народ на Света.
XXXI – На колене пред българския народ.
XXXII - България на бъдещето.
Забележка: Тази поредица не е научно съчинение. Тя е предназначена за обикновените българи. Поради тази причина тя не е снабдена с тъй наречения научен апарат: книгопис, бележки под линия, отправки, показалци.
За изкусените в тази област люде това е излишно, понеже те знаят къде какво да търсят. За неизкусените също е излишно, защото те не ползват този апарат.
Свитък I
За историята и историците
Отец Паисий:
„Четете и знайте, което е известно за вашия род и език...
Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, , докато събрах и обединих историята на български род в тая книжица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и език и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език...
О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?”
„Историята не е полезна за това, че в нея четеш миналото, но защото от нея узнаваш бъдещето.”
Ж. – Б. Сей.
„Едно от най-удивителните неща на света е, че никога никоя империя и никой успех не са могли да подчинят историята и чрез нея да измамят потомството.”
Ла Кордер.
„Най-доброто нещо, което историята може да ни даде, е възторгът, който повдига нашите гърди.”
Й. В. Гьоте.
На Земята живеят 910 народности, разположени в 244 държави и зависими територии. Значителна част от тези държави не са създадени по народностен признак.
Погледнато от тази гледна точка се оказва, че ние, българите, сме облагодетелствани от Съдбата, тъй като сме едни от не-многото народности, които имат собствена държава, и едни от наистина малцината, които имат своя държава от дълбока древност до наши дни.
Но нека да не „виним” Съдбата за това!
Защото, както се пее в една хубава стара българска песен всеки народ „сам свойта Съдба кове.”
Ето, затова пиша тази Поредица – за да се опитам да изясня ЗАЩО и КАК българският народ е изковал съдбата си такава, каквато е!
„ Хубавото на Историята е това, че може да бъде разказвана като приказка; Лошото е това, че може да бъде фалшифицирана – често със съвсем нечисти и прозрачни политически цели” – казваше незабравимия Бачо Колю – Николай Станишев.
Българската история не прави изключение от това – години наред – и до днес – тя е преиначавана и фалшифицирана методично, планомерно, умишлено и целенасочено.
Причините за това са много и различни, но една от основните от тях е, че ли псват достоверни домашни паметници за българското минало.
Ненапразно някои хора смятат, че в годините от 1828г. до 1838г. се разразила Национална катастрофа: през 1828г. в Търново по една „нещастна случайност” (аз не вярвам в случайности) била открита дворцовата бибилиотека на Търновските царе, а през 1838г. – Патриаршеската. По заповед на тогавашния Търновски митрополит – фанариота Иларион Критски и двете библиотеки били унищожени. По същото време в Света гора – Атон фанариотите извършили масирано прочистване на мастирските библиотеки от български книги, които били изгаряни или изхвърляни в морето. Пак по същото време страната гъмжала от руски емисари, които шетали по църкви и манастири и изнасяли на Север цели кервани с книги. И отново по същото време множество западноевропейски „изследователи” пренесли в отечествените си музеи и частни сбирки безценни образци от нашите книжовни съкровища.
В подкрепа на гореизложеното ми твърдение ще приведа пример, от който ясно си личи, че фалшификацията на българското минало е частен случй от фалшифицирането на човешката история въобще, и то умишлено, със съвсем нечисти цели. Пред мен е книгата „Тайната история на човешката цивилизация”. Автори: америкнците Майкъл А.Кремо – писател и Ричард Л.Томпсън – учен. Издадена от ИК „Бард”ООД – София, 2002г. Цитат от книгата: Вайсон дьо Праден: „Човек често се сблъсква с факта, че хората на науката са обладани от предпоставени идеи. Без да извършват измама в пълния смисъл на думата, те нямат никакви колебания така да преобърнат дадена информация, че да отговаря на техните теории”.
Ето кои са основните слабости и недостатъци при изследването на българското Минало през последните 150г. и до наши дни:
1. Използуват се сведения, добити предимно от писмени паметници и археологически находки. До услугите на другите спомагателни исторически науки почти не се прибягва.
2. Писмените източници, които се използуват, са почти изключително от гръцко-византийски, по-малко от латински, турски и руски произход. При това, много сериозни трудове на заслужаващи доверие автори от тези групи се пренебрегват по непонятни причини. Забравя се , че:
- тези автори твърде често са познавали зле географията на района, в който са ставали описваните исторически събития, не са познавали добре народите, за които са писали – техния характер, обичаи, бит, култура, често не са знаели истинските им имена, и са ги мерили със своята мярка.
- в течение на векове Византийската и Турската империи са били смъртни врагове на България, че Папството не ни е долюбвало , а Русия от 968г. – еднократно, а от 1547г. насам – системно и упорито, се стреми да покори България, така че, техните историци са пишели за нас – в повечето случаи - или лошо, или нищо, но във всички случаи – скривайки или изопачавайки истината.
3. Едва в последно време някои наши учени, но не и – все още – официалната българска историческа наука – се обърнаха към многобройните сведения за българите, съдържащи се в съчиненията на редица китайски, японски, корейски, манчжурски, уйгурски, древногръцки, римски, еврейски, готски, ост(остро)готски, франкски, лангобардски, сирийски, арменски, хазарски, арабски, персийски, таджикски, унгарски, фински, хърватски, чехски, украински, сръбски, германски, датски, английски и френски източници.
4. Много истории на България, писани от българи, тънат в праха на забвението:
- историята на Петър Богдан Бакшев – не е изцяло издадена,
- историята на Бахши Иман – не е преведена изцяло на български език,
- историята на Франц Ксавер Иван де Пеячевич – не е издадена,
- „Зографската” история не е издадена,
- историята на Йован Раич – не е изцяло издадена.
И много, много други.
Историята на Отец Паисий, историческите трудове на Георги Раковски – бяха обявени за не-научни, и никой от официалните историци не се занимава сериозно с тях.
В забрава тънат имената и трудовете на Димитър Съсълов, Николай Станишев, Найден Шейтанов, Юрдан Вълчев, Ст.Величков, Д.Даскалов, Минчо Димитров, Ганчо Ценов, Стоян Шангов, Даниил Юруков. А те са строителите на Верния път, по който българската историческа наука най-после се отправи. Официалните историци ги споменават само понякога – като нещо екзотично.
5. Повечето „официални” български историци правят следната много съществена грешка при изследване на нашето Минало:
Те разглеждат събитията главно и предимно в ограничения политико-географски регион, който заема българската държава сега, и то – от сравнително нови времена.
Преднамерено се игнорира фактът, че българския народ съществува още от зората на сегашната човешка цивилизация, и че след поредния – последен за сега – световен катаклизъм – Всемирния потоп, разразил се през XII-то хилядолетие пр.Хр., той е изминал дълъг и сложен път от Прародината – днешен източен Кюрдистан – до Балканите – през цялата Евро-Азия и през хилядолетията. И какво е правил българският народ през това време – никой не се интересува.
6. Развитието на българския народ се разглежда откъснато от развитието на съвременните му народи и държави. По-точно, нашата „официална” история е изцяло „обърната” към Византия, като че ли България е била неин придатък: България воювала с Византия, България сключвала договори с Византия, България си разменяла княгини с Византия...
А че България е била грамадна държава, че имала и други съседи, освен Византия, че поддържала трайни държавни връзки не само с близки народи, но и с далечни империи – това за никого нищо не значи.
Някои се оправдават с липсата на исторически сведения. Като че ли някой е търсил такива сведения!
Достатъчно е само да спомена, че и до сега на о-в Готланд в Балтийско море могат да бъдат видяни гробовете на български търговци, които са обслужвали северо-западното разклонение на Великия път на Коприната.
Бих напомнил също, че норвежката столица Осло носи името на българската княгиня Ослова, която се омъжила за един викингски конунг през VIIIв., и че бойните знамена(български) на почетния ескорт (от България до Скандинавия) на княгинята и до днес се пазят в кралския музей в Норвегия.
В българската историческа наука съществуват няколко направления, които се различават помежду си съществено, а в някои случаи са диаметрално противоположни.
Ето тези направления – определени в известна степен твърде условно(историците, упоменати в отделните групи, аз съм обединил по някои най-съществени показатели в схващанията им за българското Минало):
1. Първопроходци: Петър Богдан Бакшев, Франц Ксавер Иван де Пеячевич, Блазиус Клайнер, Христофор Жефарович, Отец Паисий Хилендарски, Йован Раич, Иеросхимонах Спиридон, Поп Йовчо поп Николов, Георги (Съби, Сава) Стойков Раковски, Бахши Иман.
2. Хунори (смятат българите за основен народ от хунорската народностна общност): Димитър Съсълов, Николай Станишев, Юрдан Вълчев, Тачо Танев.
3. Интегристи (смятат, че българи, хуни, славяни, траки, илири, македонци, скити, готи и келти са един и същ народ) : Юрий Венелин (Георги Хуца), Гаврил Кръстевич, Ст. Великов, Д. Даскалов, Минчо Димитров, Ганчо Ценов, Стоян Шангов, Даниил Юруков, Найден Шейтанов.
4. Агенти на Византийския император. Така наричам условно една голяма група български историци и лъже-историци, които със своите произведения служат – обективно – на враговете на България
За съжаление – от много време насам и до днес – те са обсебили официалната българска академична наука, поради което тя страда от редица органически недостатъци, вследствие на което е неточна и – заради това – погрешна и вредна.
За рождена дата на това направление и на българската академична историческа наука смятам годината 1875, когато Константин Иречек (на 21-годишна възраст (!) издава своята История на българите).Основоположници на направлението са Марин Дринов и Васил Златарски.
Схемата, построена от Иречек, следвана - практически без отклонения - от официалната историческа наука и до днес, е следната:
До към средата на IIIв. Балканският полуостров бил населен с погърчени и поримчени траки, илири и македонци, а също и гърци. След това започнали нашествията на варварите, които опустошили нашите земи. Остатъците от старото население се запазило само в укрепените градове и в труднодостъпните планински райони. През VIв. нахлули славяните и завзели почти целия Полуостров. Завареното население частично се претопило, частично оцеляло, и от него по-късно произлязли куцовласите (аромъни, цинцари), каракачаните, средновековните гърци и албанците. Към края на VIIв. от северо-изток дошли „пра”-българите. Те били малко на брой (някои даже се опитват да ги преброят – били от 25 до 100 000 души). Бидейки войнствени и дисциплинирани, в съюз със славяните те принудили Византия да признае създадената от тях федеративна държава. (Самата година на основаването на Дунавска България е определена погрешно – по-рано беше 679г., а сега 681г. Истинската дата на основаването е 22.XII.643г., установена по безспорен начин от Димитър Съсълов). По-снизходителните от учените им признават важното качество „държавно-творна мощ”. Прабългарите били полудиви, скитници, некултурни, езичници, без административен апарат, скотовъдци със слаби понятия от първобитно земеделие и занаяти, без закони, без развити обществени отношения – въобще най-банални варвари. Те, обаче, били схватливи като децата и бързо усвоили византийското строително изкуство, гръцката азбука, както и много други полезни неща от своята могъща съседка. След 1-2 века съвместен живот със славяните те се изгубили между тях, като от „пра”-българите останало само името на народа и на държавата и 5-6 думички в езика ни. Най-важните събития през Първото българско царство са Покръстването, чрез което българите се приобщили към европейската цивилизация, и създаването на славянската писменост от погърените славяни Кирил и Методий, което е най-големият, комай – единствен принос на българите в световната съкровищница на културата. През 1018г. България паднала под византийско робство, през 1186г. се освободила от него; през 1396г. попаднала под 5-вековно турско (политическо) и гръцко (духовно) робство; през 1878г. Русия освободила България. И т.н. и т.н.
В зависимост от това, под чие влияние (или владичество) се намира България (след 1878г.), ударението се поставя или върху ролята на славяните в нашия държавен живот - като първенствуваща, естествено (когато „стопанинът” е Русия – това аз наричам „славянска реакция”), или върху влиянието на Византия и нейната благотворна и облагородяваща роля (когато се кланяме на Запада).
За „пра”-българите обикновено не се сещаме.
Някои от постановките на „първопроходците”, „хунорите и „интегристите” навремето, когато са били изложени, не са били досатъчно обосновани, за тях не е имало необходимите доказателства. Оказва се, че в действителност това са били прозрения, а в същност – пророчества. Защото впоследствие, тези постановки и твърдения са били доказани и продължават да се доказват с помощта на предимно спомагателните исторически науки. Благодарение на своята обич към българския народ, на своята научна интуиция и на своя Небесен Дар тези велики българи успяха да прозрат със своя остър поглед в тъмното Минало и неясното Бъдеще и да очертаят Пътят на България през хилядолетията.
За съжаление много често представителите на различните направления воюват помежду си непримиримо, изразходват енергия и сили на вятъра, от което губи българската историческа наука в частност и българския народ въобще. Естествено, ясно е кой печели – печелят враговете на българския народ.
Всички български историци орат полето на българското Минало – кой с по-голям успех, кой с по-малък. Всеки оре, обаче, своята нива. И много от тях не поглеждат към съседите. А би трябвало. Защото има опасност да стане това, за което предупреждава немската поговорка – от дърветата да не видим гората.
Усилията на отделните български исторически течения представляват разработка на различни части от едно цяло. Само интегралният подход към българската история, само комплексното разглеждане на събитията и процесите може да ни доведе до истината за Миналото на българския народ.
Изследователите на нашето Минало трябва да се въоръжат с нестандартен инструментариум, те трябва да се проникнат от съзнанието, че:
– историческият процес е нелинеен, още по-малко – задължително възходящ;
– понякога историческите събития се подчиняват на цикличност;
– в живота на някои народи има периоди на "пасионарност" – натрупване на "етническа" енергия, нейното избухване, разпиляване и затихване;
– нерядко в живота на някои народи има синхронност – многозначителни съвпадения;
– понякога връзките между отделните събития и явления са – на пръв поглед – казуални (не-причинни).
В последно време все повече се увеличава групата на изследователите, които поставят ударението върху ролята на българите в нашето минало. Голяма част от тях са обединени около Сдружение "Българска орда – 1938". Забележителни са постиженията на Дориян Александров, Галина Колева, Христо Маджаров, Кръстю Мутафчиев и Ради Панайотов.
Много нови автори, обаче, които принадлежат към тази група, правят сериозни грешки, отклонявайки се съществено от историческата истина. Главната причина за това е, че те не познават (добре или въобще) съчиненията на Първостроителите на Верния път, по който българската историческа наука най-после се отправи, и на техните първи съмишленици и последователи.
Ще дам само един пример: Древният Български календар беше възстановен от Димитър Съсълов и Росен Минев. Йордан Вълчев пое щафетата от тях и творчески разработи полученото наследство, като стриктно спазваше установената от Димитър Съсълов генерална линия. В последно време редица нови автори се занимават с Българския календар, без да познават съчиненията на Възстановителите, поради което допускат редица неточности и груби грешки. В резултат на своята неосведоменост те изпадат в положението на човек, който през ХХІ век се опитва да открие барута...
Трябва да е напълно ясно, че: Всеки автор, изследовател и учен, който иска да се занимава сериозно и добросъвестно с българското Минало и да постигне действителни и достоверни резултати, трябва да познава основно съчиненията на Димитър Съсълов, Николай Станишев, Найден Шейтанов, Йордан Вълчев, Тачо Танев, Ст. Величков, Д. Даскалов, Минчо Димитров, Ганчо Ценов, Стоян Шангов и Даниил Юруков.
Заедно със "Славянобългарска история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития" на Иеромонах Паисий Хилендарски, "Пътя на България" от Димитър Съсълов е Свещената книга на българския народ.
Искам да повторя, за да бъда разбран правилно, еднозначно и ясно:
Схемата на българската история, изложена по-горе, и до ден днешен представлява гръбнака на схващанията за Миналото на България от съвременната официална българска историческа наука.
Т.е.: българите са били (разбирай – и сега са) диваци и варвари; те са пришълци и натрапници на тези земи; българите ту са славяни, ту не са, но не се знае точно какви са (в зависимост от политическата конюнктура).
Тези схващания, освен че са погрешни, но са вредни и опасни, тъй като имат съвсем съвременно звучене – особено днес, когато процесът на глобализация на Земята стремително набира скорост.
И за слепеца трябва да е ясно, кого обслужва една "национална" История, която твърди, че Българската държава винаги е била глухата провинция на Европа, че от 13 века съществувание 7 века са били под РОБСТВО (не чужда власт, не владичество, не даже и иго, а робство); да оставим настрани, че баснята за 7-те века е опашата лъжа, съшита с бели конци. От тук до необходимостта българите да бъдат освобождавани от външни сили (понеже сами не могат да защитят свободата си) и до необходимостта да се кланят на освободителите си до свършека на света, има само една крачка.
И всичко това осем поколения се набива в главата на българския народ: в училище, в обществото, чрез средствата за всеобщо осведомяване и художествената книжнина.
Малцина са българските писатели – като патриарха Иван Вазов, Яна Язова и Йордан Вълчев, а отчасти – и Петър Карапетров, Илия Мусаков, Антон Дончев и Даниел Хърст, които със силата на художественото слово са разяснявали нашата истинска история на българския народ. За съжаление, по-голямата част от авторите, пишещи на историческа тематика, се плъзгат по пътя на най-малкото съпротивление и не напускат официалната "Схема".
Установяването на Истината за миналото на нашия народ, на скритите механизми, които движат нашата История, са въпроси от първостепенна важност за съществуването на българите и на България.
А превръщането на тази Истина в достояние на целия български народ трябва да стане първа задача на Българската Държава и Българското Общество.
На тази благородна – и непосилна – цел, е посветена настоящата Поредица.
Приложение І:
Кратка справка:
Извори за българската история.
Автори на съчинения върху българската история.
Забележка: Справката далеч не обхваща всички известни извори и автори, а само най-важните, типични и характерни от тях.
Това не е пълен списък на извори и автори, а Кратка справка!
Извори
за българската история:
1. Български:
Именник на българските канове (VІІ – VІІІ в.).
Надписи.
Летописи.
Жития.
Апокрифи.
Дамаскини.
Приписки.
Веда Словена (пра-исторически и пред-християнски народни песни).
Сказание за дъщерята на кана (882 г.) – Микаил Бащу Ибн Шамс Тебир.
2. Римски:
Анонимен Римски Хронограф (354 г.).
Анонимен Равенски Козмограф (VІІ в.).
Отговорите на папа Николай І по допитванията на българите (част от тях) (ІХ в.).
Забележка: Самите Допитвания и част от отговорите и до ден днешен, кой знае защо, се крият от българския народ.
Автори
на съчинения върху българската история:
• Български:
1.1. От ІХ до ХV в.:
Свети Кирил (826/27 – 869 г.), свети Методий (815 – 885 г.), свети Климент Охридски (около 840 – 916 г.), свети Наум Охридски (неизв. – 910 г.), екзарх Йоан (ІХ – Х в.), епископ Константин Преславски (ІХ – Х в.), Черноризец Храбър (ІХ – Х в.), Черноризец Тудор Доксов (ІХ – Х в.), презвитер Козма (Х в.);
Архиепископ Теофилакт Охридски (ХІ – ХІІ в.), архиепископ Димитър Хоматиан (ХІІІ в.), митрополит Григорий Цамблак (ХІV – ХV в.), отец Киприан (30-те г. на ХІV в. – 1406 г.).
1.2. Основоположници
на съвременната българска историческа наука:
1. Петър Богдан Бакшев (1601 – 1674 г.).
2. Христофор Жефарович (неизв. – 1753 г.).
3. Франц Ксавер Иван де Пеячевич (около 1700 – около 1781 г.).
4. Блазиус Клайнер (ХVІІІ в.).
5. Отец Паисий Хилендарски (около 1722 – 1773 г.).
6. Йован Раич (1726 – 1801 г.).
7. Иеросхимонах Спиридон (първата половина ХVІІІ в. – 1815 г.).
8. Поп Йовчо поп Николов (1786 – 1855 г.).
9. Гаврил Баев Кръстевич (около 1820 – 1898 г.).
10. Георги (Съби, Сава) Раковски (1821 – 1867 г.)
1.3. Строители
на официалната българска историческа наука
– "Агенти на Византийския император" ("АВи"):
Основоположници на направлението: Марин Дринов, Васил Златарски.
Техни съмишленици и следовници: Димитър Ангелов, Емил Антонов, Веселин Бешевлиев, Александър Бурмов, Станчо Ваклинов, Иван Венедиков, Николай Генчев, Васил Гюзелев, Илчо Димитров, Петър Добрев, Иван Дуйчев, Василка Тъпкова–Заимова, Ясен Кавада, Константин Косев, Стефан Младенов, Андрей Пантев, Борислав Примов, Александър Фол, Пламен Цветков, Иван Шишманов.
1.4. Осъзнати и неосъзнати следовници
на Агентите на Византийския император, които се приближават постепенно
до вярното разбиране на българската история:
Йордан Андреев, Васил Априлов, Михаил Арнаудов, Александър Теодоров–Балан, Данаил Коцев–Бурски, Стефан Бобчев, Иван Божилов, Любомир Владикин, Никола Йонков–Владикин, Христо Гандев, Александър Ганчев, Владимир Георгиев, Емил Георгиев, Антон Глогов, Йоаким Груев, Павел Делирадев, Божидар Димитров, Петър Дървингов, архимандрит Евтимий (Лука Сапунджиев), Ели Ешкенази, Тончо Жечев, Гаврил Занетов, Анастас Иширков, Тодор Кантарджиев, Христо Караманджуков, Гаврил Кацаров, Константин Кацаров, Иван Кепов, патриарх Кирил (Константин Константинов), В. Котлянин, Кую Куев, Михаил Маджаров, Любомир Милетич, Димитър Мишев, Петър Мутафчиев, Петър Ников, Иван Орманджиев, Иван Пастухов, Б. Петвеков, Симеон Радев, Янко Сакъзов, Иван Селимински (Йордан Христов), Константин Соларов, Никола Станев, Антон Страшимиров, Стилиян Чилингиров, Андрей Тошев, Димитър Яранов.
1.5. Изтъкнати представители
на българските спомагателни исторически науки:
Божан Ангелов, Христо Вакарелски, Цани Гинчев, Стоян Заимов, Йордан Иванов, Любен Казанджиев, Ефрем Карамфилов, Ефрем Каранов, Петър Коледаров, Васил Кънчов, Васил Маринов, Димитър Маринов, Кръстю Миятев, Петър Миятев, Никола Мушмов, Марко Семов, Христо Силянов, Петко Славейков, Васил Стоин, Захарий Стоянов, Богдан Филов, Иван Хаджийски, Маргарита Харбова, Кузман Шапкарев.
1.6. Първостроители
на Верния път, по който българската историческа наука най-после се отправи:
Димитър Димитров Съсълов (1893 – 1973 г.)
Николай Христов Станишев (1897 – 1980 г.)
Найден Шейтанов (1890 – 1970 г.)
1.7. Първи съмишленици и последователи на Д. Д. Съсълов и Н. Х. Станишев:
Юрдан Вълчев, Ленчо Димитров, Слави Дончев, Тачо Танев.
1.8. Основатели на направления в българската историческа наука,
които асимптотически се доближават до Верния път:
Ст. Величков, Д. П. Даскалов, Минчо Д. Димитров, Ганчо Ценов (1870 – 1952 г.), Стоян С. Шангов (1867 – 1925 г.), Даниил Юруков (1852 – 1926 г.)
Внимание! Важна забележка: Трудовете на тези хора са от изключителна важност за разбирането на българската история.
Поради своята скромност Величков и Даскалов не са оставили по страниците на своите съчинения даже собствените си имена. Не знаем бащините имена на Величков, Даскалов, Димитров и Ценов. Не знаем датите на раждане на Величков, Даскалов и Димитров. Не знаем датите на кончината на Величков, Даскалов и Димитров. За Величков, Даскалов и Димитров няма нито дума в нито един справочник, в нито една енциклопедия.
И това са хора, които са живяли и работили през ХХ в. А какво да кажем за тези от преди 100, 1000 или 10000 години?
Няма що, враговете на българския народ, Агентите на Византийския император, работят перфектно!
1.9. Автори, които се приближават плътно
до правилното разбиране на българската история:
Иван Богданов, Христо Генчев, Орлин Загоров, Петър Константинов, Моско Москов, Архимандрит Нестор, Кирил Нешев, Димитър Овчаров, Тодор Панов, Стефан Попов, Борис Рогев, Райко Сефтерски, Гатя Симеонова, Стойчо Стефанов, Анани Стойнев, Антоанета Запрянова–Тодорова, Николай Хайтов, Стефан Цанев, Пламен Цонев, Петър Чолов, Борис Чолпанов.
1.10. Съвременни автори,
които творчески разработват наследството на Д.Д.Съсълов, и Н.Х.Станишев, и придвижват българската историческа наука по верния път. (Основно от Сдружение „Българска Орда – 1938”)
Николай Радев – Алдебаран, Дориян Александров, Красимира Апостолова, Икар Арик, Борис Балк, Христо Тодор – Бемберски, Веселин Божков, Кремена Босева, Христо Босев, Мариана Везнева, Георги Владимиров, Никола Гигов, Петър Голийски, Янко Гочев, Димитър Делян, Добрин Денев, Йоло Денев, Марин Димитров, Асен Димов, Иван Добрев, Гео Донев, Минчо Драганов, Ангел Грънчаров - Елтимир, Борислав Иванов, Иван Иванов, Сергей Иванов, Веселин Игнатов, Александър Илиев, Веселин Илиев, Анчо Калоянов, Константин Каменов, Георги Китов, Андрей Киряков, Йордан Колев, Галина Колева, Георги Костов, Георги Кръстев, Иван Лилов, Спас Мавров, Христо Маджаров, Михаил Маргаритов, Илия Маринов, Николай Марчев, Лазар Лазаров – Мастагарков, Младен Милков, Евгения Мицева, Кръстю Мутафчиев, Видка Николова, Николай Павлов, Ради Панайотов, Иван Петрински, Петър Петров, Константин Площаков, Димитър Х.Попов, Светлозар Попов, Светлозар Рулински, Владимир Русков, Петър Семерджиев, Стефан Серафимов (Герил Сивер), Милош Сидоров, Атанас Славов, Атанас Могуров – Сломер, Цветелин Степанов, Стою Стоев, Валери Стоянов, Ангелика Хофер Едле фон Сулмтал, Димитър Табаков, Йордан Табов, Таню Танев, Христо Танев, Христо Божков- Тетевянин, Васил Томов, Иван Узунов, Александър Алексиев – Хофарт, Димитър Хайдутов, Мариана Хруза, Данаил Стойчев – Хърст, Цано Цанов, Владимир Цонев, Киряк Цонев, Мирослава Цонева, Боно Шкодров.
1.11 Хора, работили върху
Българската Национална Доктрина:
Автори:
Емил Александров, Георги Бакалов, Григор Велев, Стефан Воденичаров, Димитър Гоцев, Ангел Гълъбов, Дойно Дойнов, Орлин Загоров, Димитър Зафиров, Никола Кицевски, Йордан Колев, Иван Кочев, Георги Марков, Трендафил Митев, Марко Семов, Спас Ташев.
Експерти:
Цочо Билярски, Михаил Виденов, Иван Гарвалов, Кръстю Гергинов, Александър Гребенаров, Димитър Йонов, Иван Лалов, Ленко Лалов, Гарабед Минасян, Асен Николов, Благовест Няголов, Пламен Павлов, Атанас Пейчев, Тодор Петров, Мила Сантова, Валери Стоянов, Ваня Стоянова, Лъчезар Стоянов, Венета Табакова, Спас Ташев, Христо Темелски, Христо Халачев, Сево Явашев, Йордан Янев.
Рецензенти:
Иван Матев, Дора Мирчева, Веселин Трайков.
1.12 Автори – Волжки Българи:
Али Рахим, С.. Алишев, А.Асихова, Г.Ахмеров, Н.Ашмарин, А.Ашняки, Р.Багаутдинов, Риза Бариев, Г.Баттал, Бахши Иман, А. Башкиров, Б.Беркутов, А.Булатов, Г. Газиз, Р.Гайнетдинов, А. Гаркава, Х.Гимади, Г.Губайдулин, Г.Давлеттин, П.Денисов, Василий Димитров, Генадий Егоров, Т.Земляницкий, Иакинф, (Никита Бичурин), Г. Исхаки, Рашид Кадиров ал-Булгари, А.Камалов, Абрар Каримуллин, В.Каховский, Р.Кузеев, А.Куник, М.Магомедов, Н.Мажитов, Ш.Марджани, Ш.Муслими, Никанор, Фархат Нурутдинов, М.Рамзи, М.Рахимов, Ф.Решитов, М.Сафаргалиев, А.Смирнов, Равил Фахрутдинов, Х.Феизханов, М.Федотов, Г.Хайруллин, Ф.Хакимзянов, Алфред Халиков, Елена Халикова, Гусман Халил, Б.Хамидуллин, Ф.Хузин, Г.Юсупов, Михаил Юхма, В.Яйленко, Татяна Яруллина ал-Булгари.
13 Автори – Кавказки българи:
В.Гадло, Н. Джидалаев, В.Ковалевская, И.Мизиев.
1.14 Автори на хумористични истории на българския народ и на България:
Райко Алексиев, Никола Веранов, Иван Кулеков, Г.В.Църковски.
2. Чужди:
2.1 Китайски:
Съма Циен (145- 86 г.пр.Хр.)
2.2. Древно-гръцки:
Херодот (484-425 г.пр.Хр.) , Тукидит (460-400 г.пр.Хр.) , Ксенофонт (430-355 г.пр.Хр.), Скилакс (неизв – 365 г г.пр.Хр.), Полибий (201-120 г.пр.Хр.), Псевдо Скимнос (неизв-185 г.пр.Хр.), Страбон (63 г.пр Хр. – 20г), Плутарх (46-126 г.), Клавдий Птоломей (ІІв.)
2.3 Римски:
Тит Ливий (59г .пр.Хр.- 17г.), Публий Корнелий Тацит (55-120г.), Гай Секунд Плиний Стари(23-79г), Помпоний Мела (1в), Апиан (І-ІІв.), Дескип (ІІІв.), Зосим (ІVв.), Павел Орозий ( IV в.) , Св. Йероним ( IV в.), Амиан Марцелин ( IV в.), Филосторгий ( IV в.), Св. Амброзий Медиолански (ІVв.), Созомен (ІVв.) Магнус Феликс Енодий (V-VІв.).
Анастасий Библиотекар (ІХ в.).
Цезар Бароний (1538г.-1607), Мавро Орбини (ХVІ – ХVІІ в.), Йосиф Симон Асеманий (1687 – 1768 г.).
2.4 Еврейски:
Йосеф (1в.), Хасдай Ибн-Шафрут (Хв.), раби Петахиа ( X ІІв.), Артур Кьостлер.
2.5 Готски
Йордан (Йорданес, Йорнанд) (VІв.)
2.6 Ост(Остро.) готски:
Флавий Магнус Аврелий Касиодор (Vв.)
2.7 Франкски :
Георги от Тур (VІв.).
2.8 Лангобардски:
Павел Дякон (VІІІв.)
2.9 Византийски
Сократ ( IV в.), Калиник ( V в.), Приск ( V в.), Агатий ( VI в.), Евагрий ( VI в.), Йоан Малала ( VI в.), Менандър Протектор ( VI в.), Прокопий Кесарийски ( VI в.), архиепископ Йоан ( VI - VII в.), Йоан Антиохийски ( VII в.), Йоан Никиуски ( VII в.), Теофилакт Симоката ( VII в.), Теодор Студит ( VIII - IX в.), Георги Амартол (Монах) ( IX в.), патриарх Никифор ( IX в.), Теофан Изповедник ( IX в.), патриарх Фотий ( IX в.), Лъв Хиросфакт Магистър ( IX - X в.), Йоан Геометър ( X в.), Генезий ( X в.), Константин Багрянородни ( X в.), Лъв Дякон Калойски ( X в.), патриарх Николай Мистик (852-925г.), Симеон Метафраст Логотет (Хв.), Михаил Псел ( XI в.), Ана Комнина ( XI - XII в.), Георги Кедрин ( XI - XII в.), Йоан Зонара ( XI - XII в.), Йоан Скилица ( XI - XII в.), Константин Манасий ( XII в.), Георги Акрополит ( XIII в.), Никифор Грегор ( XIII в.), Исидор Севилски, Йоан Дякон, Йоан Ставракий, Комес Марцелин, Лъв Граматик.
2.10 Сирийски:
Мар Абас Катина (ІVв.), Йоан Ефески (507г.-586г.), Захарий Ритор (V-VІв.), Михаил Сирийски (ХІІв.).
2.11 Арменски:
Мовсевс Хоренаци (Мойсей Хоренски) (V-VІв.), Ананий Ширакаци (VІІв.), Мойсей Казанкатваци (Каланкастуйски) (VІІв.), Себеос (VІІв.),
2.12 Хазарски:
Каган Йосиф(Х в.),
2.13 Арабски:
Ал-Балазури (неизв – 892г.), Ибн-Хардабех (ок. 820г. – ок. 912г.), Ал-Истархи( ок. 894г.-934г.), Габари(неизв – 923г.), Ал Масуди(неизв-956г.), Мукадаси (Хв.), Ахмед Ибн-Фадлан (Хв.), Ибн-Хаукал (Хв.), Ахмед Ибн-Мохамед Ибн Мисхавейх (неизв – ум. 1030 г.), Ал-Бируни(973г.-1048г.), Абу Хамид ал Андалеси (ХІІв.), Бар Габрай(1226-1286г.), Георги Ал-Макин ( X ІІІв.), Мохамед Ибн-Абдаллах Ибн-Мохамед Ибн-Ибрахим Ибн-Батута (ХІVв.), Ал-Бекри, Абу-Хамид Ал-Гарнати, Ибн-Ал-Факиос, Ибрахим Ибн-Якуба.
2.14 Персийски:
Абу-Али Ахмед Бен Омар Ибн-Руста (Ибн-Даста) (ХІ-Хв.), Рашид Ад-Дин (ХІІв.), Закария Ибн-Мохамед Ал-Казвини (1209г.-1283г.).
2.15 Таджикски
Бободжан Гафуров.
2.16 Унгарски:
Феликс Каниц, Дюла Ласло, Янош Макаи, Гейза Фехер, Петер Юхас.
2.17 Фински
Йосиф Микола.
2.18 Хърватски
Франю Рачки, Ватрослав Ягич.
2.19 Чехски:
Константин Иречек, В.Томашек, Павел Шафарик, Карел Шкорпил, Херменгилд Шкорпил.
2.20 Руски:
Нестор (ХІІв.), Михаил Артамонов, Артемий Арциховский, Н.Баскаков, А.Бернщам, В.Генинг, Александър Горбовский, Борис Греков, Лев Гумильов, Николай Державин, Д. Иловайский, Николай Мерперт, Светлана Плетньова, Александър Погодин, С.Руденко, Афанасий Селишчев, М.Сперанский, Ф.Успенский, Александър Хилфердинг, Михаил Худяков.
2.21 Украински:
Юрий Венелин ( Георги Хуца), С.Дробязго, Омелян Притсак.
2.22. Сръбски:
Стефан Веркович, Вук Караджич, Милан Савич.
2.23. Германски:
Айнхардт, Алберих, Зигеберт, епископ Лиутпрандт (Хв.), Рудолф Фулден(ІХв.), Фредегарий, Адам Олеарий (род. ок. 1599г.), Франц Алтхайм, Йоахим Вернер, Якоб Грим, Йоахим де Гроот, Хайнрих фон Зибел, Йохан Кристиян фон Енгел, Йоахим Маркварт.
2.24. Датски:
Саксон Граматик, (Х II в.-Х III в.), Вилхелм Томсен.
2.25. Английски:
Ранулф (ХІVв.), Джон Бъри, Ричард Крамптън, Стивън Рънсиман, Робърт Темпъл.
2.26. Френски:
Жофроа дьо Вилардуен (1155г.-1213г.),
Льо Бьо, Рене Гросе, Сен Мартен, Ла Пуж, Леополд дьо Сосюр.
2.27 Основоположници на направлението в съвременната историческа наука, което фалшифицира българската история:
Германски: Вирхов, Йохан Кристиян фон Енгел (1797г.), Й.Клапрот (1826г.), Мюленхоф (1873г.), Р. Рьослер (1871г.), Йоахим Тунман (1774г.), Х. Фреен (1830г.), Каспар Цойс (1837г.), Аугуст Лудвиг Шльотцер (1771 г.).
Чехски: Павел Шафарик (1863г.), Константин Иречек (1875г.).
Руски: Д.Иловайский (1882г.), А.Куник, А.Попов, В.Радлов (1867г.)
Забележка: В скоби са посочени годините, когато са публикувани основните произведения на тези автори.
Приложение ІІ:
1. Пълен списък
на съчиненията на първостроителите на Верния път в българската историческа наука, на някои техни първи следовници, както и на основатели на направления в българската историческа наука, които асимптоматически се доближават до Верния път:
1.1 Димитър Д.Съсълов:
1. Велика Сърбия или България – София, 1932.
2. Пътя на България – София, 1936.
3. За българската конституция – София, 1937.
4. Заблужденията по потеклото на днешните българи – София, 1939.
5. Учение за Върховното единство – Пирдоп, Идинак, 1965, - Неиздадено.
6. Българското времечисление – Пирдоп, Морин – Шехтем – Земя, 1966 – Неиздадено.
7. За българското писмо – Пирдоп, Коч-Бехти-Земя, 1967, Неиздадено.
8. Българите в най-стари времена – Пирдоп, Маймун-Твирем-Земя, 1968, Неиздадено.
9. Следи от българските разбирания за ВЕД в старинното (българско) чувашко времечисление и народно изкуство – Пирдоп, Вечем-Маймун-Земя, Март 1968 – Неиздадено.
10. Отбелязвания в българското времечисление - Пирдоп, Маймун-Алтем-Земя, 1968 – Неиздадено.
11. Прабългарски хунорски корени в днешния български език – Пирдоп, 1969 – Неиздадено.
12. Българите отпреди две хилядолетия - Пирдоп, Петел-Земя, 1969 – Неиздадено.
13. За българското времечисление (много съкратен препис) - Пирдоп, Етх-Земя, 1970 – Неиздадено.
14. На късо за българското времечисление - Пирдоп, Докс-Дърво, 1971 – Неиздадено.
15. Бележки върху книгата на професор Димитър Ангелов „Образуването на българската народност” – Пирдоп, Шегор-Дърво, 1973 – Неиздадено.
16. Духовният бой на българите – Пирдоп. Издадено във второто издание на „Пътя на България” като отделна глава.
17. Сведения за децата-царе в китайските летописи – Пирдоп – Неиздадено.
18. Времена на владетели и събития според българското времечисление – Пирдоп – Неиздадено.
19. Антропологичният облик на Българите – Велико Търново, 2000.
1.2 Николай Станишев:
1. Кратка история на българите от най-стари времена до днес – София, 1942.
2. Летопис за Крумиш – кан ювиги на българите 811 – Част І – Дивдядово, 12. X .1962 София, Сомор-Дърво 1972.
3. Летопис за Крумиш – кан ювиги на българите 8 11 -814 – Част ІІ– Дивдядово, 12. X .1962 София, Сомор-Дърво 1972.
4. Цар Борис І Кръстител – част І и част ІІ – Неиздадено.
5. Златен и кървав залез (Падането на Първото Българско Царство) – част І и ІІ – София, 24. V .1968 – Неиздадено.
6. Симеон – част І,ІІ и ІІІ – София, 1972 – Неиздадено.
1.3 Найден Шейтанов:
1. Хилядогодишнината на Боян Магесника. Един Поглед – „Златорог”, 1923, №4.
2. Динамизирана епоха – „Златорог”, 1923, №6.
3. Змеят - „Златорог” ,1923, №8.
4. Воинът - „Златорог”, 1923, №10.
5. Българска магика - „Златорог”, 1923.
6. Самодива - „Златорог”, 1924, №2.
7. Тайнство – „Златорог”, 1924, №6-7.
8. Преображение на България – „Златорог”, 1925, №4.
9. Човекът – „Златорог”, 1925, №8-9.
10. Световна България - Златорог”, 1926, №4.
11. Село – „Златорог”, 1926, №9-10.
12. Цар Долар – „Златорог”, 1927, №5-6.
13. Заупокой над милиони – „Златорог”, 1928, №8.
14. „Увод в общото езикознание” – от проф. Ст.Младенов – „Златорог”, 1929, №4.
15. Жреци на словото - „Златорог”, 1929, №6.
16. Триумф на метала – „Златорог”, 1929, №8-9.
17. Съдбата на славянството – „Златорог”, 1930, №2.
18. Към всечовечност - „Златорог”, 1930, №8-9.
19. Н.Шейтанов и М.Шейтанова : Любов, космогония Кн. 1. Начало, 1931. Другите книги: Човек, История, Култура и Съдба.
20. Халюцинацин - „Златорог”, 1931, №6.
21. Сексуалната философия на българина (увод в нашия неофициален фолклор) – „Философски преглед”, 1932, №3.
22. Духът на отрицание у българина – „Философски прегледи”, 1933, №2.
23. Принос към изучаване говора на софийските цигани с циганско-български речник, материали и преглед на циганското минало – „Известия на етнографския музей” – 1933.
24. Еротични космогоник на Балкана – „Философски преглед”, 1934, №3-4.
25. Увод в българската сексология - „Философски преглед”, 1935, № 5.
26. Априлов, Габрово и Европа – Юбилеен лист „Василий Априлов, Габрово, 1835” София,1935.
27. Сексокрация. Из метафизиката на един светоглед - „Философски преглед”, 1936, №2.
28. Цялостно Възраждане - „Философски преглед”, 1936, №4.
29. Национално-българска философия – „Литературен час”, 1936, №31.
30. Предосвободително или Цялостно Възраждане - „Философски преглед”, 1937, №2.
31. Периодизация на българската култура – „Просвета ”, 1937, №8.
32. Пол и педагогия – „Учител”, 1938, №5.
33. Великобългарски светоглед – 1940 г:
Великобългарски светоглед –ч. І – Балкано-български титанизъм.
Великобългарски светоглед – ч. ІІ – Балканска Голгота.
Великобългарски светоглед – ч. ІІІ – Средец на Балкана.
34. Български светоглед – „Философски преглед” 1942, №4.
35. Увод в българската сексология – „Философски преглед” ч.VІІ, кн.5.
36. Балкано – българският титанизъм – София, 2006.
1.4 Тачо Танев:
1. Българското везмо и Изтокът – сп. „Известия на Българската орда” , г. I ІІ, бр. ІV, V и VІ – София, 1941.
2. Теория на далекоизточния астрономически кръговратен орнамент – Елбетицата – докторска дисертация - Берлин, 1944.
3. Наръчник за заместване на чуждици с български думи – София, 1988 – Неиздадено.
4. Прабългари или хунобългари? – София, 1989 – Неиздадено.
5. Възловите въпроси на старата българска история – София, 1991, Неиздадено.
6. Проектопрограма на хунобългаристиката – София, 1998, Неиздадено.
7. Беседи за българските азбуки – София, 2003.
8. Именника на българските канове – София, Неиздадено.
9. Принципи на хунобългарското летоброене – София, Неиздадено.
1.5 Юрдан Вълчев:
1. Бележки за българския календар – София, 1971, Неиздадено.
2. Бележка за втората част от Именника на първобългарските канове – София, 1972, Неиздадено.
3. Още за Именника на първобългарските канове – София, 1972, Неиздадено.
4. Две изречения на Иисус Христос – София, 1972.
5. Системата на българските езически празници – София, 1972, Неиздадено.
6. Евангелският календар – София 1972, Неиздадено.
7. Синовете на Омуртаг – София, 1973, Неиздадено.
8. За името и личността на цар Ивайло – София, 1974, Неиздадено.
9. Само един факт – София, 1977, Неиздадено.
10. Българският календар и приложението му в държавния и народния живот от древни времена до наши дни – София, 1977. Докторска дисертация. На процедурата на защитата не е даден ход – Неиздадено.
11. Върху генезиса на българската азбука – София, 1978, Неиздадено.
12. Календар и слово – София, 1986.
13. Царе и Отечество – София, 1993.
14. Календар и хронология – София, 1994.
1.6 Ст.Величков:
1. Българите са най-старите поселници на Балканския полуостров – София, 1943.
1.7. Д.П.Даскалов:
1. Българите – потомци на царствените скити и сармати – София, 1913.
1.8. Минчо Д.Димитров:
1. Златните съдове от гробницата на Цар Аспаруха – София, 1929.
1.9. Ганчо Ценов:
1 . Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt? Докторска дисертация - Berlin und Leipzig, 1895 .
2. Праотечеството и праезикът на българите – София, 1907.
3. Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните – София, 1907.
4. Българите са по-стари преселници на Тракия и Македония от славяните – София, 1907.
5. Критичен разбор на данните по произхода на българите – София, 1910.
6. Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква – София, 1910.
7. Първите религиозни борби в България – София, 1912.
8. Покръстването на българите – София, 1914.
9. Хиляда години от смъртта на Климента? – София, 1915.
10. Кой е Климент Охридски – София , 1915.
11. Произходът на хуните – София, 1915.
12. Русия и завоевателните стремежи на сърбите – София, 1915.
13. Goten oder Bulgaren – Leipzig, 1915.
14. Geschichte der Bulgaren – Berlin, 1917.
15. Die Abstammung der Bulgaren und die Uhrheimat der Slaven – Berlin und Leipzig, 1930.
16. Geschichte der Bulgaren und der anderen S ü dslaven von der römischen Eroberung der Balkanhalbinsel an bis zum E nde der neun t en Jahrhunderts – Berlin-Leipzig, 1935
17 . Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят – София, 1936.
18. Кроватова България и покръстването на Българите – София, 1937.
19. Народността на старите македонци – София, 1938.
20. Прокопиевите хуни и Теофановите българи. Турци или славяни основаха българската държава – София, 1938.
21. Хуните, които основаха българската държава, техния произход и тяхното християнство – София, 1940.
Писания, имащи пряко отношение към трудовете на Ганчо Ценов:
1. Рецензия на книгата „Праотечестото и праезикът на Българите” от Ганчо Ценов – акад. Н.Державин – Москва, 1909.
2. Оценка на съчинението за хабилитация на д-р Ганчо Ценов. – В.Златарски – София, 1911-12.
3. Заявка от Ганчо Ценов до Министерството на Народната Просвета.
1.10. Стоян С.Шангов:
1. Българска история – Том І: Атила . Болг-Кубрат- София, Година MCMXXIII .
2. Българска история Том ІІ – Тервел-Кормес-Савинех-Телец-Винех-Боян-Унмор-Елерик-Кардам-Крум-Мортагон-Маламир-Прусиян-Борис-София, лето 1923.
Тервел – София, година МСМ XXIII .
3. Българска история Том ІІІ: Епохата на Асеновци:
Писмата на Калояна до Инокентий ІІІ.
От С.С. Шангов и О.Дамян Гюлов, Д-р по теология и философия – София, м.юний, 1921година.
1.11 Даниил С.Юруков:
1. Размишления върху произхода на българите – София, 1926.
2. Стари, малкоизвестни и забравени трудове върху българската история от български автори:
1. Петър Богдан Бакшев- История на България – 1673. – неиздадена изцяло.
2. Бахши Иман – Джагфар тарихи (Събрание на българските летописи) – 1680 г. – неиздадена на български език изцяло.
3. Христофор Жефарович – Стематография (Родословие) – 1741.
4. Франц Ксавер Иван де Пеячевич – История на Българите – 1760г. неиздадена.
5. Абат Блазиус Клайнер – История на България – 1761.
6. „Зографска” история – Кратка история на българския славянски народ – 1761г. – неиздадена.
7. Иеремонах Паисий Хилендарски – Славянобългарска история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития – 1762г.
8. Иеросхимонах Спиридон – Кратка история на българския славянски народ – 1792г.
9. Йован Раич – История на разни славянски народи, и най-вече на българи, хървати и сърби – 1823г. – неиздадена изцяло.
10. Христаки Павлович: Съкратена българска история – 1835 г.
Царственик или История българска – 1844г . - не са преиздадени.
11. Сава (Стойно) Радулов – История на славянобългарския народ – 1844г. - не е преиздадена.
12. Захари Княжески – Въведение в историята на българските славяни – 1847г. - не е преиздадена.
13. Поп Йовчо поп Николов - Летопис – 1855г.; издаден 1995г.
14. Гавраил Кръстевич: 1. Кратко описание на българската древност – 1858г.;
2. История българска – т.І – 1869г. -
– не са преиздадени.
15. Георги (Съби, Сава) Раковски:
1. Няколко думи за Асен Първи, великия български цар, и неговия син Асен Втори – - 1860г.
2. Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовни начала на повестността на всички европейски народи – 1860г.
3. Ключ на българския език – 1860г.
4. Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите – 1861г.
5. Българските хайдути – 1862г.
6. Българският вероизповеден въпрос с гръкофанариотите и голямата мечтана идея на панелинизма – 1864г.
7. Сравнение на българския език със санскритския и зендския – 1880г.
8. Изстъпленият дервиш или Източният въпрос – 1884г.
16. Марин Дринов – Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история – 1869г.
17. Димитър Душанов – Кратка българска история – 1874г. – не е преиздадена.
18. Димитър Мишев – България в миналото – 1916г. – не е преиздадена.
19. Васил Златарски – История на българската държава през средните векове – 1917г.–1940г.
20. Янко Сакъзов – Българите в своята история – 1922г. – не е преиздадена.
21. Никола Станев 1. Средновековна България – 1943г.
2. България под иго – 1935г.
3. История на Нова България – 1929. – не са преиздадени.
22. Иван Пастухов – Българска история – 1943г. – не е преиздадена.
23. Петър Мутафчиев – История на българския народ – 1943.
24. Иван Орманджиев – Нова и най-нова история на българския народ – 1943г. – не е преиздадена.
3. Важни за българската история трудове от чужди автори:
3.1 Чехски: Константин Иричек – История на българите – 1875.
3.2. Украински 1. Юрий Венелин (Георги Хуца) (в действителност задкарпатски българин)
1. Древните и сегашни българи в политическо, народописно, историческо и религиозно отношение към руснаците: тІ – 1829г.; тІІ – 1841 г.;
2. За зараждане на новата българска книжнина – 1838 г.
3. Критически изследвания за историята на българите – от идването на Българите на Тракийския полуостров до 968г. или покоряването на България от Великия руски княз Святослав – 1849г. – не са преиздадени (и трите).
Приложение ІІІ:
Списък
на спомагателните исторически науки:
История – Наука за последователното развитие на нещата в човешкото общество.
1. Антропология – наука за човека.
2. Антропонимика – наука за човешките названия.
3. Археология – наука за веществените паметници от древността.
4. Архивистика – наука за събиране, опазване, подреждане и обработване на стари документи.
5. Архитектурна археология – наука, която дава възможности за определане мястото на всеки новооткрит при археологически разкопки детайл, и на тази основа съдейства за архитектурното претворяване на старините в техния най-близък до първообраза вид.
6. Астроархеология – наука, която изучава историята чрез изучаване на астрономически знания и комплекси.
7. Генеалогия – наука за родословието (родовата история).
8. Генохронология – наука за родовите летописи.
9. Геополитика – наука, която обосновава и обяснява историческия процес с географските фактори.
10. Диалектология – наука за наречията.
11. Дипломатика – наука за външните признаци на историческите документи.
12. Езикознание (лигвистика) – наука за езика.
13. Епиграфика – наука за надписите.
14. Етимология – наука за произхода на думите.
15. Етнография (етнология) – наука за бита, нравите, културата, произхода, разселването на народността.
16. Етнонимика – наука за названията на племената, народностите и народите.
17. Изворознание – наука за изворите на исторически знания.
18. Историография – наука за развитието на историческото знание.
19. Историческа география – наука за физическата, икономическа и политическа география на дадена страна в миналото.
20. Историческа геология – наука за геологичната история на земята.
21. Историческа психология – наука за развитието на психиката на определена група хора – с течение на времето.
22. История на държавните учреждения – наука за миналото на държавните учреждения.
23. Краезнание – наука за изучаване на населени места, местности и области (околии, окръзи).
24. Картография – наука за изучаване на географските и исторически карти.
25. Мемоаристика – наука за изучаване на Спомените.
26. Метрология – наука за мерките и теглилките и тяхната история.
27. Нумизматика – наука за старинните монети и медалите.
28. Ономастика – наука за собствените имена.
29. Орнаментика (образоведство) – наука за изображенията.
30. Палеоастрономия – наука за древното звездоведство.
31. Палеография – наука за древните ръкописи – изследва произхода и развитието на писмото.
32. Палеонтология – наука за изчезналите растения и животни и за развитието на живата природа през всички геологични епохи.
33. Просопография – наука за описание на личността.
34. Сигилография – наука за старите печати.
35. Сфрагистика – наука за печатите и печатните изображения.
36. Топонимика – наука за местните географски имена.
37. Философия на историята – наука за смисъла, закономерностите и насоките, за скритите механизми и движещите сили в историята на човечеството.
38. Фолклористика – наука за народното творчество, бит и обичаи.
39. Хералдика – наука за гербовете.
40. Хронология – изброява събитията в тяхната последователност по време, установява датите на събитията и времето на историческите документи.
Росен Борисов Минев.
Кратка животописна справка.
Роден съм на 20.ХІІ.1937 г. в гр. Русе.
По народност съм българин.
Произхождам от Род на иконописци, свещеници, хайдути и комити.
Съпругата ми Стояна е внучка на Димитър Петков – Чолака, герой от Шипка, кмет на София и министър-председател на България – близък сподвижник на Стефан Стамболов.
Синът ми Атила е филолог (руска и английска филология) и геополитик.
Внукът ми Тервел е роден през 1997г.
По вероизповедание съм източно православен християнин.
По професия съм машинен инженер.
Имам чин сержант от Сухопътните войски на България.
През 1957г. започнах открита самостоятелна идеологическа борба срещу комунизма.
През 60-те години на ХХв. се запознах с Наместника на Българската Орда Димитър Съсълов и неговия заместник Николай Станишев. Поддържах тесни връзки с тях до кончината им.
През 70-те години на ХХв. Работих заедно с Димитър Съсълов върху възстановяването на древния Български календар, в резултат на което издадох Български временник.
Бях един от основателите и ръководителите на Монархическото движение в България.
През 90-те години на ХХв. направих и издадох изследване на Родословното дърво на цар Симеон ІІ (претърпяло две издания) и Български Царски празничен календар. През 2002г. издадох Български празничен календар и приказката за деца и възрастни „Единственият. Легенда и действителност”.
През 70-те години на ХХ век изнасях пред Русенското гражданство Поредица от беседи под надслов „Велики и славни първи векове на България”, а през 90-те години на ХХв. – нова Поредица, наречена „Истината за Третото Българско Царство и неговите владетели”.
От 6.ХІІ.2003г. съм председател на Сдружение „Българска Орда – 1938.”
Послеслов
Драги четецо!
Ти затваряш последната страница на тази книга. Дано съм успял да те убедя, че всичко написано в нея е продиктувано от стремежа ми да дам своя принос за спасението, възраждането и възхода на България!
Ако това е така, ние вече сме съмишленици и редиците на защитниците на Отечеството са се попълнили с още един воин!
Вярвам твърдо, че ще успея да напиша цялата Поредица. Едва тогава мога да бъда поздравен с добре свършена работа.
А сега – нека да се разделим с пожелание за нови срещи!
Росен Минев.
Землище
на
българската народност
по време на Възраждането
Площ 302248 м 2
Мащаб 1:7500000
Легенда 
Държави
1. България
2. Македония
3. Румъния
4. Молдавия
5. Сърбия
6. Черна гора
7. Албания
8. Косово
9. Гърция
10. Кипър
11. Турция
12. Унгария
13. Словакия
14. Украина
15. Русия
Български анклави
16. В Албания
17. В Гърция
18. В Бесарабия
19. В Банат
20. В Трансилвания (Загоре, Седмоградско)
21. В Мала Азия
22. В Зад-Карпатието