ЕДИНСТВЕНИЯТ
легенда и действителност
Художествено оформление – Гриша Кубратов Русе, 2002
Ediпstveпiatpтd 1 1^ 7/25/2002, 11:54 AТ
ПОСВЕЩАВАМ
Тази книга на любознателните
ДЕЦА на България и на моя внук ТЕРВЕЛ.
Росен Минев
Всички права запазени.
Възпроизвеждането на тази книга или части от нея под, каквато и да е форма и по, какъвто и да е начин е възможно само с писменото разрешение на автора. Част от тиража се разпространява безплатно.
© Росен Минев - автор
© Издател ЕТ „ Любен Бубев“ - София, 2002 г.
ISBN
Изображения: корица – Один.
БЛАГОДАРЯ
сърдечно на всички, които подпомогнаха издаването на тази книга:
на спомосъществувателя г-н Любен Бубев
на художника г-н Гриша Кубратов
на г-жа Галина Колева
и г-н Христо Маджаров - за изображението
на предната корица и хубавите думи
в началото на книгата
и на извършителя на предпечатната подготовка г-н Юлиан Нецков.
ПРЕДИСЛОВИЕ
Няма нищо случайно
Това се случи към края на първата година от Новото хилядолетие. Далечен, непознат дамски глас с акцент ме питаше по телефона дали зная, кой е Один.
- Разбира се: скандинавският бог, почитан от викингите и техните приятели - волжки те българи, писал съм за това в новата си книга „ Големият Заговор срещу Българите“, дал съм и картина ...
- Господине, тук, в Норвегия, излезе нова книга на Тур Хей-ердал, в която той доказва, че учители на Один са били българите-утигури ...
Отворих американското издание на „ Тайните учения на всички eпоxи" от Менли Хол. Авторът свързва името на Один с древния източник на Apийcкaтa култура в Северна Индия -точно там, к ъ дето са действали българските брамани от Бал-хара/Бактрия - със столица Бълг (висши), населена с apии (сво-бодни).
Седмица по -късно, при промоция на книгата ми в Русе, споделих тази новина с г-н Росен Минев, зам. - председател на „ Българска Орда - 1938“. Неговата реакция силно ме и зненада:
- Няма нищо случайно! Преди години бях писал на г-н Хей-ердал да проучи историята на Один и, че тя ще го доведе д о българите. Виждам, че е успял ...
После ми поднесе ръкописа на това странно произведение, което е сега в ръцете на читателя. Почувствах се като отговорно звено на причинно-следствена верига. Щом няма нищо случайно, мислех си аз, то това се отнася и за моето участие 6 тези „ съвпадения“. Тогава реших, читателю, да направя и теб съучастник. Та не сме ли ние всички съучастници в световната история?
Ама дали е истина всичко това?
БИЛО Е ВРЕМЕ , когато велики хора са правили велики дела за осъществяване на Божествения сценарий.
Но, светът се променя. Материята е нетрайна.
От храмовете и паметниците остава само прах.
Едни декори сменят други. Акт ь орите отминават със свои- итe eпоxи...
Повечето от това, което е било, е изтрито от нетрайната човешка памет ...
Истината постепенно потъва в дълбока забрава; героичните иcтоpии се превръщат в красиви легенди, а легендите - 6 митове, пазещи мъдрост, платена с много труд и жертви.
Винаги има малцина странници, разказващи мита, но никой не им вярва.
Те не се смущават от това, защото са избрани: предават щафетата на други.
БЕШЕ ВРЕМЕ , когато Истината можеше да излиза на сцената на живота само с дреха на фантастика. Тя дaдe базата на 80% от научните открития. Затова бе наречена „ научна“. Тогава е писан този труд.
Днес се срещаме с мита и фантастиката и се питаме: дали там има истина?
ДОШЛО Е ВРЕМЕ , когато от легендата научаваме повече, отколкото от политизирания или комерсиализиран „ научен“ трактат.
Защото там за българите е писано малко, а за Мисията им - нищо.
Затова, Читателю, ако искаш да се прибл иж иш к ъ м Истината, послушай за какво говори Легендата.
Христо МАДЖАРОВ
ЕДИНСТВЕНИЯТ ЛЕГЕНДА И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
СЪОБЩЕНИЕ в Бюлетина за Експрес-информация на Световната Академия за изучаване на древни народи, култури и цивилизации , бр. 12, г. ХХХVI, 27.VIII.2014 г.,
Велики Преслав
На 22. VI.2014 г., Деня на Лятното Слънцестоене, в годината на Коня от Кръговрата на Огъня, завършиха успешно разкопките на надгробната могила североизточно от Упсала – Швеция. Открито е погребение на знатен мъж – владетел и първожрец, живял през II и началото на I в. пр. Хр. Човекът не е бил германо-скандинавец, а европеоид. Брахоцефал (кръглоглав), висок 1,96 м. Починал в дълбока старост. Погребението е извършено чрез трупополагане, в посока изток-запад. Следи от
човешки и животински жертвоприношения не са открити. Гробният инвентар е скромен, но многозначителен: златен обръч с червен рубин на челото, бронзов жертвеник и меч – позлатен и гравиран. До дясната ръка е намерена златна капсула. От нея е изваден отлично запазен свитък от обработена кожа. На него се забелязват рунически знаци. По мнение на специалистите находката е от изключителна важност за изясняване на възлови моменти от човешката история. След заснемане на разположението на намерените предмети те са предадени за лабораторни изследвания.
Съобщава: Росен Минев, д-р хонорис кауза на Улан-Баторската Академия на изящните изкуства.
Превод на руническия паметник, намерен край Упсала
Скоро навърших 113 години. Време е вече да се простя със земното си съществуване. Затова сядам да опиша живота си.
След хиляди години този ръкопис ще бъде намерен и ще помогне да се разсеят много заблуди за хората, живели тъй отдавна.
Роден съм в годината на Вола (Шегор) от кръговрата Земя (139 г. пр. Хр.)* в северен Кавказ, в средищния град на областта – Нарта, в замъка на баща си. Баща ми, боилът – богатур Вунд, беше копан-наместник на Великия хан в областта между Кав-казкия хребет, Итил (Волга), Дон и трите морета (Черно, Азовско и Каспийско).
Той беше син на боила Борис-таркан, трети син на великия хан Мотун. Борис богатур беше военачалникът, който под знамената на Мотун завладя за Великата Хунорска империя тия земи през годината на Свинята (177 г. пр. Хр.). Както се вижда, аз произлизам по права линия от имперския род Дуло, и по рождение, по право, по кръв и по дух съм българин, т. е. Син на Светлината.
Като такъв израснах и бях възпитан. Заедно с баща си и дядо си аз обикалях цялата покорена област. Ходил съм на юг от Кавказ на приятелски посещения при грузинците и арменците, както и в царството на скитите на север от Черно море, което се управляваше пак от българи – от царските скити. Най-голямото събитие за мен в онова време беше пътешествието до Столицата на Империята, което направих с баща си и дядо си. Там бях представен на братовчед си – Великия хан Куно. Макар и 10-годишен, аз взех участие в един поход срещу китайците и даже преминах Великата стена, построена няколко десетилетия преди това срещу нас.
* За яснота годините са дадени в скоби и по съвременното летоброене.
Водиха ме и до брега на Великия океан. Най-важното, обаче, по време на това ми пътешествие, беше едногодишното ми пребиваване във Висшето училище в Бугур, в южните поли на Тян-Шан. Тук аз изучих основите на Учението за Върховното Единство, Астрономията и Изкуството да се управлява. Учиха ме най-добрите учители.
На връщане нашият отряд зави малко на юг и слезе в Северна Индия. Пресякохме Средна Азия. До Северен Кавказ дойдохме с кораб през Каспийско море. Така аз прекосих за около две години надлъж цялата хунорска земя.
Дядо ми управлява югозападната област на Империята до годината на Заяка (125 г. пр. Хр.), когато навърши 75 г. – т. е. по
11
време на царуването на великите ханове Кио, Куно и Тишо.
След оттеглянето му наместник стана баща ми. Империята беше отслабнала. Китайците напираха към сърцето на държавата. Покорените народи се бунтуваха. От нашата област непрекъснато заминаваха елитни конни отряди към Средищната област, за да участват в решителните битки срещу китайците.
През това време аз се усъвършенствах във военното изкуство, във философията, в изкуството да ръководя. Изучавах страната, околните народи, четях много, сам започнах да пиша. Изучих медицина, металургия и металообработване. Общувах с търговците, които се движеха по Великия Копринен път и от тях научавах най-различни подробности за живота на близки и далечни народи. Тук трябва да отбеле-
жа, че още преди смъртта на великия Мотун в Нарта бе открито Висше училище, в което продължих образованието си и станах един от първенците му. В годината на Маймуната (120 г. пр. Хр.) сарматите и нартите вдигнаха голямо въстание. Нашите части бяха твърде малко. При избухване на въстанието дядо ми Борис бе убит.
От Средищната област не можеха да ни изпратят никаква помощ, защото натискът на китайците се засилваше. Боевете се водиха дълго с променлив успех и продължиха 6 години. Силите ни се топяха.
Накрая отстъпихме в Нарта. Там издържахме 7-месечна обсада.
Нартите бяха честни, смели и достойни противници. За да се прекрати кръвопролитието, защото ние нямахме намерение да се предаваме, а Нарта беше практически непревзимаема, предводителят на нартите предложи войната да завърши с двубой. Ние приехме. Повечето от нас бяха българи. Всеки искаше да се сражава за нашата по-беда.
Но баща ми – 61-годишен мъж в разцвета на силите си, не отстъпи това право никому. Сражаваха се с копия, мечове и боздугани.
Копията бяха строшени,
вериги-
тe на боздуганите - скъсани, мечовете - сломени. Двубоят продължи до късния сле-
добед. Залезът донесе скръб за нас. Баща ми падна убит . Съгласно договореността ние можах ме да го погребем с почести. В церемонията участваха и нартите, които сдържаха ликуването си отвръщането си в своята Нарта пред величествената смърт на смелия Вунд-бога-
тур. На третия ден се изтеглихме от Нар-та заедно с конете си, оръжията, книгите си, семействата си и цялото си движимо имущество. Беше годината на Барс (114 г. пр. Хр.). Нартите ни осигуриха свободно движение за 10 дни.
Водачеството поех аз. Насочихме се към Фанагория. Бяхме останали около 600 души. Във Фанагория се качихме на малкия флот, който Империята бе създала там. Заедно с нас дойдоха и не многото хуни и българи, които живееха в града. Отправихме се към Тмутаракан – най-близкото пристанище на приятелското Скитско царство. Там ни посрещнаха радушно и ни предложиха постоянно местожителство. Така Великата Хунорска империя загуби богатата и важна Югозападна област.
Част от моите спътници решиха да се поселят там, между нашите братя българи, или царските скити. Аз реших да постоя известно време, да възстановя силите си и да опозная страната. Ведно с най-близките си другари аз обикалях Скитското царство и земите на бившето Боспорско царство. По време на
тези пътешествия аз се запознах с гърците и тяхната култура, както и със славяните, или, както още ги наричаха – скити-орачи. Точно при пътуванията си из причерноморските степи и из таврическите градове аз започнах да практикувам лечител-ство, откривайки у себе си наклонност към него. В Скития прекарах 10 години. Въпреки настояванията на скитския цар, с когото ме свързваше сърдечна дружба, аз реших да продължа пътя си в непознати страни, всред диви и неуки народи, защото чувствах вътрешна нужда да им занеса Светлината на Знанието. Простих се с царя и повечето от сънародниците си. С мен тръгнаха само 12 най-близки мои другари със семействата си. Поехме отначало по северозападното разклонение на Великия Копринен път.
Пътьом се отбихме в Загоре (Трансилвания), което се владееше от група българи, изпратени там още по времето на великия Мотун. Там намерихме свои близки роднини. Времената бяха тежки за тях – те водеха упорито борба с Рим, чиито войски бяха покорили даките и бяха проникнали и в Загоре.
След това продължихме на северозапад през лесостепи, peки и блата. Движехме се главно през земите на славяни. Hие познавахме нравите и обичаите им и знаехме езика им. За тях ние също не бяхме непознати - още в Скитското царство славяните ни наричаха „ азиатци“ - защото сме дошли от „ Азия“. Пътуването ни беше сравнително леко и безопасно. По своя път ние лекувахме и поучавахме. Хората започнаха да ни уважават, отдалече идваха да ни канят в селата си. Правехме големи отклонения.
Едва в годината на Змея (100 г. пр. Хр.) достигнахме Бал-тийско море.
Славата ми на велик лекар на телата и душите ме бе из-преварила. Славяните не употребяваха собственото ми име – те не го и знаеха. В техните разговори аз бях Единственият, или, както това звучеше на техния език – Один. Това име беше отишло преди мен в земята на балтите. С това име аз и свитата ми стъпихме на остров Готланд – крайната спирка на Великия Копринен път. Тук останахме на кратка почивка и по-ехме още по на север – оттатък морето, в земята на свеите – Швеция. Славата ме бе изпреварила и тук.
Конунгът Гилф ме при e много радушно и настоя да бъдем негови лични гости. В простата реч на войнствените свеи ние, българите, наречени от славяните азиатци, се превърнахме в „ ази“. Едва що научили историята за дядо ми Борис, той се превърна в Бури, а ние, азите, бяхме негови потомци. Понеже при обикновено общуване другарите ми ме наричаха „ Шегор“ или Сигор по името на рождената ми година, в устата на свеите това стана Сиге. Едва по -к ь сно тe , изпълнени със страхопочи-тание к ь м мен, започнаха да ме наричат само Один. А моите дванадесет другари тe наричаха „ Дротари“, мислейки, че това е някаква титла. Скандинавците живееха като деца на п риродата - т e знаеха твърде малко за окръжаващия ги свят, за далечните страни, за живота, за самите себе си. За тях началото на света беше безкрайната пропаст Гинунгигап, разделена на света на мъглите и облаците Нифлхайм, и света на огн ъ овете - Мушпелхайм. В тях живееха гигант ь т Имир и кравата Аудумла ...
Hиe се отнасяхме с тях като с п о -малки братя и сестри . Те бяха простодушни, свадливи, бързо изпадаха в ярост и бързо им минаваше и забравяха. Понякога жестоки, п о своему справедливи и мъдри, т e , като животните, разбираха кой ги обича и му отговаряха с любов и преданост.
А ние ги обикнахме. Дошли от далече, тук, почти на края на света, в тази сурова, но красива земя, неусетно как, ние решихме да останем при свеите завинаги.
Поучавахме ги, лекувахме телесните им и душевни болки. Разказвахме им за света, за природата , за растенията и животните, за човека, за далечните страни и народи. Обяснявахме им Доброто и Злото, говорехме за миналото и чертаехме бъдещето. През пролетта и лятото обикновено пътувахме на север със стадата елени и обикаляхме в най-отдалечените по-селения. През зимата се заседявахме в замъка, който свеите построиха за мен край столицата и нарекоха Сигтуна (на мое име).
Тук през дългите северни нощи, край огнищата, водехме безкрайни разговори за земята и небето, за хората и душите им. В тези зимни разговори аз полека-лека разяснявах Учението за Върховното Единство, като им го предавах във вид, годен за възприемане от тях.
От време на време при нас идваха търговци-хуно-българи. От тях получавах сведения за събитията в Хунорската империя. А тя – личеше по всичко – водеше последните си велики боеве с китайците, загиваше. Аз все по-ясно виждах неизбежността на края и това ме правеше тъжен и мрачен. Видът ми плашеше хората, но те продължаваха да се отнасят към мен с уважение, обич и страхопочитание.
В годината на Петела от кръговрата Огън (83 г. пр. Хр.) Гилф умря, без да остави наследници. На Народното събрание, по всеобща воля, бях избран за конунг на всички скандинавци. Моите 12 „ дротари“ запазиха положението си на първи приближени и станаха най-знатните хора в страната. Не отхвърлих местните племенни вождове, напротив, приобщих ги към управлението, отнасях се към тях с уважение, и те ми отвръщаха с почит и вярност. Ние научихме свеите на изкуството да добиват стомана. Тъй като там имаше отлични железни руди, безкрайни борови гори и много вода, а хората бяха възприемчиви, скоро тяхната стомана стана най-хубавата в света и по-тече на юг към Рим и на изток към моята родина… А насам идваха товари злато. Златото щеше да направи хората алчни,
Те щяха да тръгнат по всички поcоки на света да го търсят и заграбват - на своите дpaкapи и по суша. Hо , засега, ние бяхме при тях, и това оказваше „ задържащо“ въздействие върху долните им инстинкти. Аз се стараех да управлявам и да съдя строго и справедливо. Името ми беше неопетнено, автори-тетът ми - неоспорим. Издигах се в очите на поданиците си все повече и повече. Въпреки че увеличиха, след моето идване
при тях, твърде много познанията си, те си оставаха все същите деца с първобитно съзнание и широко отворени за света очи. За мен беше ясно, че те далеч не разбират всичко това, което им обяснявам и че го тълкуват по своему. Постепенно забелязах, че те променят отношението си към мен. Отначало не разбирах страхопочитанието в очите им, не разбирах свещения ужас, който проблясваше в тях, когато ги приближавах.
Аз никога не съм си служил с магии и заклинания. Просто отлично познавах природните явления, хората, света и това ми позволяваше успешно да въздействам върху тях. Но моята способност да използвам в тяхна полза природните сили ме превърна в очите им във велик вълшебник. Това продължи доста
дълго, докато веднъж ненадейно попаднах всред една дълбока гора на група ловци, които се молеха и принасяха жертви… на Один. Изненадата ми беше голяма, тъй като аз не си служех с доносници. А си мислех, че зная всичко, каквото става в страната… Отначало се разгневих много, но видът на уплашените хорица потуши гнева ми. След това разсъдих спокойно и хладно-
кръвно. Продължих пътя си из страната, събрах допълнително сведения и разбрах, че е станало не и збежното и невъзвратимото - моите поданици ме бяха обожествили приживе.
Аз, Хало, роден в годината Шегор от кръговрата Земя, син на Вунд, внук на Борис, правнук на великия Мотун, от рода Дуло, българ шгь т - Син на Светлината, вожд на азите и конунг на свеите, аз бях станал пр иж иве бог на свирепите и храбри германо-скандинавци.
Щеше да мине време: аз, заедно с моите „ дротари“, щях да потегля за Валхала, щях да убия Имир и да направя от трупа му Мидгард.
Да, но какво да правя сега? Невъзможно беше, въпреки неограничената ми власт над тези хора, да избия от съзнанието им мисълта, че аз съм божество. Тогава трябва да използвам това положение, колкото може по-разумно. Аз и моите другари решихме да употребим новите възможности, които ни се предоставяха, за всестранно издигане на нашите поданици в духовно и културно отношение.
Учехме ги, просвещавахме ги. Въз основа на прастарата хуно-българска писменост им създадохме писмо, съобразено с особеностите на техния език. Стараехме се да смекчим нравите им и ненаситността им за богатства. Тъй в неуморен труд минаваха годините. В страната царяха ред, законност и благополучие. Враждите между отделните родове стихнаха.
Побелях изцяло. Облечен в дълга бяла дреха, с дълга бяла коса и дълга брада, със златен меч в ръка и златен обръч с червен рубин на челото, аз ходех пеш и на кон, по вода и по суша, винаги бях всред своите поданици.
Четири пъти в годината – в дните на Зимното и Лятното Слънцестоене, на Пролетното и Есенното Равноденствие, аз сядах на трона, който те бяха изковали от чисто злато, и раздавах правосъдие.
Междувременно, от Изток пристигаха все по-тежки вести. Доживях и това – в годината на Змея от Кръговрата Вода (40 г. пр. Хр.) Великият хан Цеко загина в последно сражение с китайците ведно с цялата си свита, и това беше краят на хилядолетната Хунорска империя. Както ми съобщиха по-късно, оцелелите българи, маджари и други хунори се оттеглили на Запад, където основали нова държава – Кушан.
Скоро аз установих с втората империя на хунорите тесни братски връзки. Започнахме оживена търговия – ние им доставяхме стомана и кожи, а те – платове, стъкло, храни и злато…
Годините течаха. Другарите ми, един по един, си отиваха. Тъй като бях неженен и нямах наследници, трябваше да се погрижа за престолонаследието приживе – за да няма след смъртта ми междуособици. Избрах измежду многото синове на вождове едно момче с ясен ум и добро сърце и започнах да го обучавам на и зкуството да управлява. Tо оправдаваше надеждите ми и радваше сърцето ми.
И последният ми другар замина за небесните селения. Свеите говорят: другите единадесет отидоха да подготвят Валхала (Замъка на Хало) за идването на Один; сега той прати и дванадесетия, за да извести за пристигането му. „ Тайно“ от мен, близо до столицата, ми градят великолепна гробница. Правя се, че н ищ о не забелязвам.
Готов съм за смъртта. He се страхувам от нея. Много нещо направих през живота си. Много научих, много видях, много ск ъ рби и радости преживях. На много научих хората, стараех се да върша само добро. Посрещам смъртта, която иде, спокойно, с чувство за изпълнен дълг, с чиста съвест. Показах на моите поданици Пътя към Истината - от тях зависи, накъде ще вървят.
На Изток моето Отечество се възражда за нова слава. Гробницата е готова. Аз съм на 113 години. Сега е годината на Коня от Кръговрата на Огъня (26 г. пр. Хр.). Сигурен съм – последният ми час ще удари в Деня на Лятното Слънцестоене. Смъртта, Великата Успокоителка – иде. Аз зная, споменът за мен ще се превърне в легенда и мит, и много години ще минат,
докато потомците научат истината за Один – Единственият.
КРАТКИ ОБЯСНЕНИЯ
1. Великата Хунорска Империя - първата империя на хуни и българи, е образувана като държава в началото на V- то хилядолетие пр. Хр. Българите заемали западната й част - простран-ството между Куен-лун, Тян-Шан, Алтай и Гоби. Държавата се превръща в империя през VIII в. пр. Хр.
Haй -голямото си могъщество достига при ювиги (от Бога поставен) хан Мотун (200-174 г. пр. Хр.). Тогава се пpоcтиpa от Тихия океан на изток до Черно и Азовско морета, Волга, Дон, Урал на запад, до тайгата на север и до Северен Кавказ, Каспийско море, Аму Даря, Памир, Куен-лун, Хуан-хо - на юг. Нейният най-могъщ враг бил Китай, и в борба с него тя загива през 40 г. пр. Хр. Българите, хуните и маджарите се изтеглят на запад 6 Средна Азия, и там образуват П -та империя на хуни и българи -Кушанската.
2. Великата Кушанска Империя - втората империя на хуни и българи, е образувана като държава около Рождество Хрис-тово. Нейна сърцевина е била Бактрия - древната българска страна Балхара.
Haй -голямото си могъщество достига при ювиги хан Ишка (110-144 г.). Тогава обхваща днешн шп е държави Афганистан, Таджикистан, Киргизстан, части от Китaи , Казахстан, Узбе-кистан, Туркменистан, Иран, Пакистан и Индия. Загива през IV в. Българите, хуните, и маджарите се изтеглят на запад, като през 375 г. под техните удари започва Великото преселение на народите, a тe основават Ш -та империя на хуни и българи - Великата Хунска Империя.
3. Великите Копринени пътища - са водили от Китай -Великата Китайска стена - по паралела - през Гоби, cтeпитe на
Южен Сибир, Средна Азия, Прикаспийските степи, Северен Кавказ, при черноморските степи; във Фанагория са се разклонявали – на югозапад към Цариград и на запад – към Дунавската делта; там отново са се разклонявали – на югозапад през Балканския полуостров към Рим, и на северозапад – през Средноевропейската равнина към остров Готланд в Балтийско море. Съществували са от дълбока древност до към Х в. Обслужвани са били главно от хуно-български търговци.
4. Древният български календар – е създаден около началото на V-то хилядолетие пр. Хр. Той е най-съвършеният календар, създаден от човека до сега. Съгласно него: Годината има: обикновена 365 дни, високосна – 366 дни. Месеците са 12. I, IV, VII и Х месеци са с по 31 дни, останалите – с 30 дни. Годината започва на 22.ХII. – Деня на Зимното Слънце стоене, нулев ден, невключен в никакъв месец. При Високосна година, на всеки 4 години една, се добавя още един нулев ден, също невключен в никой месец – 22 .VI., Денят на Лятното Слънце стоене. Годините са обединени в малки кръговрати от по 12 г., като всяка година от малкия кръговрат носи името на едно животно: Докс (Свиня), Сомор (Мишка), Шегор (Вол), Барс (Тигър), Дванш (Заяк), Верем (Змей), Дилом (Змия), Морин (Кон), Коч (Овен), Маймун, Тох (Петел), Етх (Куче). Пет малки кръговрата образуват един голям, 60-годишен кръговрат. В неговите рамки малките кръговрати носят имената на основните вещества на Света: Огън, Вода, Земя, Дърво, Желязо.
5. Учението за Върховното Единство е древната българска и хунска философска система, създадена около началото на V-то хилядолетие пр. Хр.
Тя обединява древното българско мировъзрение и космогония, обяснява всички неща, свързани с произхода и съществуването на Света (Вселената), човека и човешкото общество.
6. Древната германо-скандинавска митология гласи: Вселената отначало била пустота и мълчание – безкрайна пропаст, пълна с нищо, без брегове и дъно – наречена Гинунгигап. Постепенно на север се образувал един свят от безкрайни ледени мъгли и облаци – Нифлхайм, а на юг – друг свят на огньове – Мушпел-хайм. В средата на Нифлхайм бликнал гигантският извор Фер-гелмер, който веднага замръзвал. Огньовете на Мушпелхайм размеквали леда и от него се родили гигантът Имир и кравата Аудумла. Тя се хранела с лед. Веднъж, ближейки леда, тя открила бога Бури, скрит до тогава в леда. Неговото потомство се наричало ази. От него произлязъл Один. Той убил Имир. От неговия труп образувал земята Мидгард – която се намирала между Нифлхайм и Мушпелхайм.
На небето – Азгард, Один построил своя дворец – Валхала. В него той събирал душите на войнствените хора, които той дарявал с безсмъртие. Между тях се движели валкириите – красиви момичета с руси коси и огнен поглед. Те пазели и поддържали Валхала и по време на битки избирали ония воини, които били достойни да отидат във Валхала.
7. Името на Один е Хало – от Хала (Стихия) – неговото българско име.