Росен Минев

Очите на жреца



О, жрец Небесен, остър нож

забий на песа жертвен във гръдта

и кървав, със чутовна мощ

излей във песен своята тъга.



Развели гриви, с вихри в надпревара,

препускат богатури бързолетни.

Разсича устрем лятната омара

с ханджар и шлем, и броня искрометни.





А жрецът – мургав истукан,

с Небето сам във пустото капище,

очаква с трепет своя кан

в душата си със черно пепелище.



Пристъпва канът, едър и суров,

очи – крила на птица нощна, вперил

във жреца, с ясен отговор – готов

на своите въпроси не намерил.





„Кажи ми ти, о жрецо мой, защо

кръвта на жертвата напразно е пролята

и твоето всевиждащо око

е сляпо и безпомощно пред бъднината?”



„У Бога кане, вожд и повелител мой,

наследник на Великия Атила!

Душата ми загуби вечния покой,

очите ми – безплътната си сила.





Жена изпречи се на пътя ми, уви:

залюбих аз девойка чудна в равнината,

потъпках клетвата пред своите деди,

заглъхнаха за мен на древните словата.



Славянка тя е, с дивна красота,

с коси златисторуси, модроока

и нежна като утринна роса,

като кошута стройна и висока.





Но тя отхвърли моята любов –

обича млад славянски княз и предводител.

Без отклик там остана моят зов,

отпадат дух и мощ във глухата обител.



Над него меч не мога да оголя –

съратник мой е той и мой другар.

Живее той в гори и степ на воля,

и служа аз на Бога в тоз олтар.





И от тогаз душата ми в тъма е.

И на Духа крилата в мене са сломени.

Сърцето бедно кой ще приласкае,

кой ще опръска с кръв бунчуците развени?”



Притихна жрецът. Канът горд и ням

снага разтърси посред сенки безотрадни.

Безмълвен и самотен в своя срам

притисна жрецът чело в зидовете хладни.





„Чуй, сине мой, довереник на Духовете,

ти, жрецо, господаря си прославил!

Ти пак ще бъдеш воин пръв във боевете!

Духът слугата си не е забравил!



Положил във гърдите ти сърце човешко,

С любов Духът сърцето надарил

и твойта обич и желание лудешко

с предвечна промисъл в мраз потопил.





Преминало през бурята на огнената страст,

в гърдите сърце ще бие от метал,

и твоята душа с неотразима сила – власт

ще пий от непрогледно-черната печал.”



Замлъкна канът. А пък жрецът сам

замря, като в сурова бран погинал.

И само във очите – срутен храм

бе ликът на славянката застинал.